Иисус Христос: Света София-премъдрост Божия (каталожен номер 1254)
Каталожен номер: 1254
Изобразени: Иисус Христос, Йоан Кръстител, Света Богородица, Апостол Йоан Богослов Категория: Иисус Христос Местонахождение: Ярославский музей-заповедник Иконографски тип: Дейсис Произход: Православна Подходящи за: При психически заболявания, При душевни страдания Честване: Понеделник след Томина неделя Време за изработка:
Декупаж: 3-4 дни;
Ръчно рисувани: 40 - 45 дни Методи на изработка:
Ръчно рисувани или декупаж върху дърво, състарена с патина и запечатана с няколко вида лак;
Декупаж: 3-4 дни;
Ръчно рисувани: 40 - 45 дни Методи на изработка:
Ръчно рисувани или декупаж върху дърво, състарена с патина и запечатана с няколко вида лак;
Размери и цени
Описание
През 126 г. в Рим мъченически умират верните християнки София и трите є дъщери Вяра, Надежда и Любов. В своя благочестив живот майката напълно оправдава името си “София”, което означава “премъдрост”. Във всичките й дела ярко се отразяват думите на св. апостол Иаков: “Мъдростта, която иде отгоре, е първом чиста, после мирна, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна” (Иак.3:17). Освен силата на вярата, доказана с мъченически подвиг, историята на майката и нейните три дъщери ни разкрива и нещо друго. Самите имена на светиците ни спомнят най-великите християнски добродетели – вярата, надеждата и любовта, които произлизат от Божията Премъдрост.
За човешката мъдрост, боговдъхновеният Св. цар и пророк Давид ни открива следното: ”Начало на мъдростта е страхът Господен; здрав разум имат всички, които изпълняват Неговите заповеди” (Пс.110:10). В тези думи се крие същината на мъдростта, а именно богопознанието. То облагородява, освещава и просветлява човека, и разкрива пред духовните му сетива неизмерими хоризонти, като същевременно е залогът за вечен живот. В това ни уверява Сам Божият Син: “А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Иоан.17:3). Затова смирението и признаването на Бога като Творец и Вседържител, като Подател на всяка истина и добро, е ключът към мъдростта и благоразумието. От друга страна, ако богопознанието е същината и извора на човешката мъдрост, то богоотричането е пълното безумие: “Рече безумец в сърце си: ”няма Бог” (13:1).
За разлика от човешката мъдрост, Божията Премъдрост няма начало и край, тя е всеобхватна и “всичко изпълва”. Тя е “пътят, и истината, и животът”, защото нейното въплъщение е Господ Иисус Христос. За това говорят боговдъхновените слова на св. Иоан Богослов: “В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан.1:1-5). Светлината на Божията Премъдрост струи от всяка дума на Свещеното Писание и така озарява пътя на всеки, тръгнал към спасение. В своята пълнота тя ни се открива в Христовото благовестие, което ни дава и вярата, и надеждата, и любовта. Св. апостол Павел обяснява същността на вярата така: “Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евр.11:1). Това означава, че всеки, който истински вярва, е уверен в невидимото като във видимото, и в очакваното като в настоящето.
Вярата е зрението на душата. Така, както с очите си виждаме физическия свят, така с вярата си откриваме истините и събитията от духовния свят: например истината, че Бог е Творецът на вселената; или събитията като Възкресението Христово и бъдещото всеобщо възкресение на телата преди Страшния съд. Това, което разумът не може да разбере, го открива душата чрез вярата. Така, вярата не отрича знанието, а пълноценно го допълва. Искрената вяра винаги се основава на доверието ни в нашия Бог и Спасител, защото вярата е неразривно свързана с доверието. Ето какво пише за същинската, сърдечната вяра знаменитият богослов епископ Теофан Затворник: ”Същинската вяра е именно тази, която вярва само поради това, че Бог тъй е заповядал. Оня, който обладава такава вяра, не се стреми към нищо друго, освен да узнае, какво е заповядал Бог. Узнае ли веднъж това, той веднага се успокоява напълно и не допуща вече никакви съмнения. Ето това е детската вяра, която безпрекословно вярва на Бога – своя Баща! Именно нея изисква Спасителят, като казва:”Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно” (Мат.18:3). Такава детска вяра не е сляпа, а вижда, и то вижда всичко с чисти очи. Тя не се впуска в умозаключения и издирвания.”
Истинското богопознание ни дарява не само с вяра, но и с надежда. Св. апостол Павел ни разкрива пътя, по който тя се поражда и завладява вярващото сърце: “Скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий” (Рим.5:3-5). Именно тази надежда, основана на вярата в Бога и Божията любов, е благодатна и спасителна за човека. Тя дава особени сили за духовен живот, защото е свързана с Божиите обещания, които Спасителят ни дава в Своите заповеди за блаженствата (Мат.5:1-12). Надеждата, че можем да достигнем съвършеното щастие, че можем да бъдем спасени и да наследим Царството Божие, е основен стимул на всеки вярващ да изпълнява Божиите повели. За истинското изпълнение, и то в духа на Христовото учение, обаче е необходима една изключителна сила. Това е силата на любовта.
Истинското богопознание неизменно открива на вярващия любовта – най-висшия духовен дар. “Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него”, свидетелствува в своето Първо съборно послание Св. апостол Иоан Богослов (1Иоан.4:16). Така Христовият ученик ни разкрива това, което Сам Спасителят ни завещава като основа на спасителното Си учение: “Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Иоан.13:34-35). Любовта е Божий дар, който е вложен в човека още при неговото сътворяване по Божий образ и подобие. Защото Бог е любов! Грехът, чийто източник е сатаната, е това, което помътнява изначалния ни образ, а понякога дори го изкривява до неузнаваемост. Затова цялата проповед на Божият Син е пропита от любов и ни призовава към любов. Тя е единствената градивна сила, която е в състояние да преобрази човека, да го спаси от скотоподобно съществувание и да го въздигне до висините на съвършенството, да го направи наследник на Божието Царство. Любовта е средоточието на целия християнски живот. Затова Спасителят ни повелява: “Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците” (Мат.22:37-40).
За човешката мъдрост, боговдъхновеният Св. цар и пророк Давид ни открива следното: ”Начало на мъдростта е страхът Господен; здрав разум имат всички, които изпълняват Неговите заповеди” (Пс.110:10). В тези думи се крие същината на мъдростта, а именно богопознанието. То облагородява, освещава и просветлява човека, и разкрива пред духовните му сетива неизмерими хоризонти, като същевременно е залогът за вечен живот. В това ни уверява Сам Божият Син: “А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа” (Иоан.17:3). Затова смирението и признаването на Бога като Творец и Вседържител, като Подател на всяка истина и добро, е ключът към мъдростта и благоразумието. От друга страна, ако богопознанието е същината и извора на човешката мъдрост, то богоотричането е пълното безумие: “Рече безумец в сърце си: ”няма Бог” (13:1).
За разлика от човешката мъдрост, Божията Премъдрост няма начало и край, тя е всеобхватна и “всичко изпълва”. Тя е “пътят, и истината, и животът”, защото нейното въплъщение е Господ Иисус Христос. За това говорят боговдъхновените слова на св. Иоан Богослов: “В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците. И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан.1:1-5). Светлината на Божията Премъдрост струи от всяка дума на Свещеното Писание и така озарява пътя на всеки, тръгнал към спасение. В своята пълнота тя ни се открива в Христовото благовестие, което ни дава и вярата, и надеждата, и любовта. Св. апостол Павел обяснява същността на вярата така: “Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евр.11:1). Това означава, че всеки, който истински вярва, е уверен в невидимото като във видимото, и в очакваното като в настоящето.
Вярата е зрението на душата. Така, както с очите си виждаме физическия свят, така с вярата си откриваме истините и събитията от духовния свят: например истината, че Бог е Творецът на вселената; или събитията като Възкресението Христово и бъдещото всеобщо възкресение на телата преди Страшния съд. Това, което разумът не може да разбере, го открива душата чрез вярата. Така, вярата не отрича знанието, а пълноценно го допълва. Искрената вяра винаги се основава на доверието ни в нашия Бог и Спасител, защото вярата е неразривно свързана с доверието. Ето какво пише за същинската, сърдечната вяра знаменитият богослов епископ Теофан Затворник: ”Същинската вяра е именно тази, която вярва само поради това, че Бог тъй е заповядал. Оня, който обладава такава вяра, не се стреми към нищо друго, освен да узнае, какво е заповядал Бог. Узнае ли веднъж това, той веднага се успокоява напълно и не допуща вече никакви съмнения. Ето това е детската вяра, която безпрекословно вярва на Бога – своя Баща! Именно нея изисква Спасителят, като казва:”Ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в Царството небесно” (Мат.18:3). Такава детска вяра не е сляпа, а вижда, и то вижда всичко с чисти очи. Тя не се впуска в умозаключения и издирвания.”
Истинското богопознание ни дарява не само с вяра, но и с надежда. Св. апостол Павел ни разкрива пътя, по който тя се поражда и завладява вярващото сърце: “Скръбта поражда търпение, търпението – опитност, опитността – надежда, а надеждата не посрамя, защото любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Светий” (Рим.5:3-5). Именно тази надежда, основана на вярата в Бога и Божията любов, е благодатна и спасителна за човека. Тя дава особени сили за духовен живот, защото е свързана с Божиите обещания, които Спасителят ни дава в Своите заповеди за блаженствата (Мат.5:1-12). Надеждата, че можем да достигнем съвършеното щастие, че можем да бъдем спасени и да наследим Царството Божие, е основен стимул на всеки вярващ да изпълнява Божиите повели. За истинското изпълнение, и то в духа на Христовото учение, обаче е необходима една изключителна сила. Това е силата на любовта.
Истинското богопознание неизменно открива на вярващия любовта – най-висшия духовен дар. “Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него”, свидетелствува в своето Първо съборно послание Св. апостол Иоан Богослов (1Иоан.4:16). Така Христовият ученик ни разкрива това, което Сам Спасителят ни завещава като основа на спасителното Си учение: “Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си” (Иоан.13:34-35). Любовта е Божий дар, който е вложен в човека още при неговото сътворяване по Божий образ и подобие. Защото Бог е любов! Грехът, чийто източник е сатаната, е това, което помътнява изначалния ни образ, а понякога дори го изкривява до неузнаваемост. Затова цялата проповед на Божият Син е пропита от любов и ни призовава към любов. Тя е единствената градивна сила, която е в състояние да преобрази човека, да го спаси от скотоподобно съществувание и да го въздигне до висините на съвършенството, да го направи наследник на Божието Царство. Любовта е средоточието на целия християнски живот. Затова Спасителят ни повелява: “Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците” (Мат.22:37-40).